Пътъшествие из тайнствени земи,
странстване из непознати равнини,
движение сред владенията на хиляди души.
Фигура, забулена с тъмнината на мрака,
създание обвито в тишината на студенината.
Пристъпващо тихо по паважа,
бродещо с твърда стъпка по булеварда.
Издишащо дима на веч изгаряща цигара,
вдишващо въздуха на една изгоряла фасада,
на свят скрит в мрачината на долината,
където свещи десетки тлеят и веч те не са горящи.
Стъпки отекващи в тишината, стъпки покрити с прахта на времената.
Звуци нарущаващи тишината, дошли дълбоко от сърцевината,
скрита дълбоко в душата.
Луната грееща високо, изкарваща прилива на всемира,
от душата на бродещия, запътил се към манастира,
където мислите свои обрече на отшелничество клето,
поклон той да им даде и в миг да ги възпомене.
Възпоменанието в главата му дойде и сякаш стотици гласове в душата му се появиха,
картини, спомени и звуци на миналото, на живота, идващи дълбоко от недрата на душата.
Падна пред олтара в молитва тиха, и помоли ги те да си отидат, да се завърнат на заточение в манастира. Като стотици пчели те жужаха в главата му, не искаше той да ги слуша, дори самото жужене бе сякаш стотици жила в сърцето му се забиваха.
Скоро заглъхнаха, но той знаеше, че пак ще ги потърси, пак ще се запъти към манастира, пак ще наруши тишината, за да чуе песента им, макар понякога да бе тя и злокобна, тя му даваше насладата от живота. Наслада болезнена, но наслада без която не може, защото когато душата ги затвори в манастира, в недрата и остана единствено празнотата, залезе слънцето и се спусна тъмнината и завладя я студенината.
Загубен из дълбините на света си свой, чуващ звуците на пчелите веч тъй далечни, човека с крачка твърда продължи да ходи, а манастира остана в далечината, скрит в тишината на тъмнината, обсебен от мъглата на студенината.