НА МРАКА ЧЕРЕН...ТЪЖЕН ГОСПОДАР
(съдба... в стихове)

Падащ мрак
и чувстваш ти уханието
на нечий взор, душа една.
Прокобен знак
подбужда в теб желанието
да вдъхнеш ти за сетен път кръвта....

Прокоба зла
на ада ти да служиш безконечно
на мрака, да си тъжен господар,
Една жена,
една любов, но разделени вечно
навеки те проклинам тъмен дар!

Нощ тъй тъмна
във теб гори съмнение
гори душа, на адски пламък вречен,
Орист скръбна
да я отхвърлиш, тежко е решение
сам-самотен повелител, но отречен!

В полумрака ти вървиш самин
на зали тъмни и от факли осветени
и болката забива се кат клин
пристъпваш сред души стаени...

Души, прокудени от тебе,
дори през плащта чуваш ти плача
и тежката им участ отредена
навеки да те следват в самота...

Душата стене, и ти продължаваш
да гледаш образът й тъй неземен
но няма да я притежаваш, знаеш
самотник си от орис отредена...

Отритнат и от рая, и отада
да бъдеш или не се питаш ти,
сърцето ти пустеещо да страда
копнеещо сърце по твоите очи....

И в него си болезнено запазил
макар в сълзи то знае любовта,
прекрасен лик, чаровен, е оставил
навеки спомен в теб със обичта!

Присъда, дадена от бога
за греховете свои прокуден
да видиш слънцето не можеш
и вечно във тъма изгубен....

Това остава само блян.
Скръбта отново теб залива
с река от отчаяние облян
мечтата тлееща във теб убива...

А тамо нейде в низината,
сребреещо от лунните лъчи
обгърнато селце от тишината
проблясват кандила, свещи...

И страх, тъй лепнещ кат мъгла
в душите впил окови тежки
да ги опази бог от таз съдба
се молят, със молби горещи...

Съдбата тяхна е и твоя
отдавна си узнал това
и търсиш като тях покоя
готов си да загърбиш вечността.

Да бъдеш ти безсмъртен,
скиталец и самотник вечно
тъй малко искаш... да си смъртен
за туй мечтаеш безконечно.

Луната пълнолика ясна грее,
но тя не топли ти сърцето,
дочуваш как девойка пее
от повея мелодия подета...

Песента като че ли те сгрява,
стопява в тебе хладината
що те мъчи и отравя
черна скръб кат самотата...

Свел поглед пред лика прекрасен
като че страдащ с теб ведно,
образ мил и нежно страстен
заслушан в песен на сърце само.

На ада ти си във властта,
отритнат си навек от рая
с копнежа по една жена
неизстово ти търсиш края....

Но край за твоите страдания
ти нивга няма да откриеш
и винаги тай сам в терзания
от светлината ще се криеш....

А утрото със зарево настъпва
плахо и с лъчите непокорни
оставаш в мрак с мечта и стъпваш
свел във плаща ти очите морни...

Мрака свършва...и деня
прогонва тебе във тъмата
да бъдеш господар, но на смъртта
не искаш, но това ти е съдбата...

Поел по коридори в замъка студен
от пламъка на факли озарени
с болка във сърце вървиш усамотен
сред толкова души стутени...

И мислиш ти и пак се питаш
защо ти е на теб безсмъртие
щом Слънцето не видиш и се скиташ
самотник, сам, сред смъртните....

Съдба проклинаш - душа да умъртвиш.
Дали да спреш, и сложиш края
за сетен път, ти, обич, ме гориш
господар самотен, но вовек окаян!

И с болка сред коприна мека
угаснал взор от светлината
ще чакаш своята утеха
да бъдеш с нея в самотата....

Любов каквато никой не познава
силна, безгранична и прекрасна
в душата мрачна винаги остава
любов тъй нежна, тежка, страстна....

Навън фучи и вятър кат че стене
нашепва древно си сказание
притча стара за отминалото време
притча за любов и за страдание....

Своята история че дочуваш,
мисъл тъжна те сковава необятно
и от душата спомен скъп изплува
за твойта дама безвъзвратно...

В сияние магично погледни
пред теб е тя, протегнала ръце,
на времето не можеш нареди
да върнеш ти отново туй сърце...

На мрака повелител, а на светлината
си подвластен, кат плебей окаян,
проклинаш тази участ и съдбата
и гневно вдигаш взор си отчаян...

Повелител, ала всъщност роб смирен
на свойта орист и това го знаеш,
нивга да не срещнеш слънчев ден
и нивга обич силна да познаеш...

И в пустощта на замък леден
с подземия тъмни като участта
що в себе си ще носиш бледен
тъй близо, и далеч за обичта!

С нещастие в щастието да вървиш,
да гледаш хорска радост непрестанно,
а сърцето, мигар тъмно в теб кърви
гори, гори те мъка, тъй безкрайна...

И знам че аз ще те намеря някога
макар душата само ..и за миг дори
ще бъдем двама там и заедно
нивга обичта не ще ни изгори....

Роб, не повелител, на едно сърце ще си
тъй както твоето така и то само
ще продължиш по пътя си дори
но веч не сам, а с теб ведно....

Ти връщаш се и си отиваш
във свят порочен и загиващ
но трепета в сърцето свое
пламти, кат спомените твои....

И мигом пак портрета виждаш
проклинаш себе си, въздишаш
по една мечта, пленителна и чудна
по една любов, лазурна, изумрудна...

Оставяш спомена си, поглед свел
и пак поемаш пътя свой - поел
със мъката оставаш, мислите летят,
мъка, и изсъхнали от времето цветя...

Проклятието над мене, сянка черна
която вечно ще ме следва, знам,
но вместо радост, скръб безмерна,
за нея своето сърце аз ще отдам...

Сянката на мъката те следва няма
както плаща черен на нощта,
мъка вечна във сърца на двама
във безкраен път понесли обичта....

Отдал сърцето свое ти навеки
душата вcl сълзи, обляна във тъга
да продължиш дали тез съдбини нелеки
или за кратък миг да те прегърна аз сега...

Но знаем ний, че времето не спира
то продължава час, и ден след ден,
тъй както любовта ни не умира
тъй както винаги ще бъдеш с мен...

Копнеж по сянка или плам
мираж във мрака - тъй голям,
стремеж към ласка на сърцето
или страдание, мъка, те обзема
щом образът погледнеш на стената
влажна и студена...кат съдбата!!!