"Народът, в когото вярваш ти е роб, казвам ти, роб; робуването за него е блаженство, тиранията благодеяние, раболепието геройство, презрителното хъркание отгоре музика! - И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той няма една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена ..." - "Бай Ганьо", Алеко Константинов

Как ли най-точно би могъл да бъде охарактеризиран българския народ, българската народопсихология? Какво можем да кажем за българската държава? Всички ние виждаме света около нас, движим се в различни среди, срещаме се с различни хора. Натрупваме впечатления за обществото, сред което живеем и колкото по-отблизо опознаваме реалния живот, толкова по-неприятни стават впечатленията ни. Всеки, който е поне малко повече реалист, отколкото патриот, знае, че портрета на нашия народ не е красив, а някогашната слава на Велика България е останала далеч в миналото.
Най-точната характеристика на българите е дадена преди повече от век от Алеко Константинов в последните редове от писмото на Ганьо Балкански до Граматиков. Тези два абзаца са изпълнени с множество жестоки истини, болезнено актуални и до днес.
Легендите за някога силната държава на три морета вече са само леганди, смелите самоотвержени българи - отдавна мъртви. Смисълът на думата свобода е отдавна загубен - след 5-вековно робство се оказва, че всъщност сме се борили за свободата сами да избираме поробителите си. Отчаяната нужда да бъдем управлявани намира отражение във всички съюзи сключвани в годините от Освобождението до ден-днешен – някога СИВ, днес Европейския съюз. Търсим помощ и насока от сили, които напрактика ни съсипват, докато смучат всичко полезно от нас, скрити зад добри намерения. Търсим тиран, който да ни управлява достатъчно дипломатично, за да вярваме, че сме свободни. Както и Алеко казва – по-силно страдаме от тези, които считаме за приятели, отколкото от враговете си. И въпреки това продължаваме да вярваме на нови и нови обещания, да преследваме нови и нови нереалистични чужди стандарти. Като малко дете опитващо да подражава на по-големите си братя, имитираме по-развитите държави, без да се замисляме, че тази поза само ни вреди, че не сме дорасли за това, което се опитваме да бъдем. “Бай Ганьо” може да е увлекателна, забавна книга, но тя показва и най-типичната за хората, и българите в частност, черта – наивната увереност, че парите и лукса могат да ни направят европейци и цивилизовани хора. Достатъчна е една разходка по централните софийски улици, за да видим разхождащите се стотици клонинги на Бай Ганьо. Достатъчна е и една обиколка сред обикновените хора – простосмъртните, които нямат честта да живеят в луксозните квартали и да тънат в пари – за да се запознаем с народа, за който говори Бай Ганьо в писмото си до Граматиков.
Всъщност едва ли има нещо, което да добавим към това така изчерпателно описание, дадено от Алеко Константинов. Той описва народ обезверен и отчаян, народ твърде много пъти разочарован и нараняван от приумиците на управляващите го – описва нашия, българския народ. Нима е възможно за повече от столетие нищо да не се е променило? Има ли нещо, което да добавим или оспорим в това описание? За съжаление, отговорът е не. Народът ни все още тъне в несигурност и мизерия, все още няма нещо истинско, в което да повярва, на което да се опре. Единственото, което се променя е засилващата се бездушност на хората. Всеки се затваря в своя собствен свят, концентрира се върху собствените си проблеми. Свиквайки с вечните неприятности, които ни съпътстват през целия ни живот, идва момент, в който спираме да се впечатляваме от каквото и да е, неизбежно ставаме безчувствени и малко по малко започваме да губим човешкото у нас. Светът, в който живеем неизбежно ни осакатява емоционално. Реализмът, трезвото мислене – те ни превръщат в роботи лишени от всякакви чувства, недежди, мечти или идеали. За младите хора щастието вече се изразява, на първо място, в материална задоволеност. Мечтите, ако изобщо някой се усмелява да мечтае в днешно време, са така практични, че се губи тяхната магия и невинност. Малко са хората, които още вярват или поне таят надежда, че рано или късно ще получат целувката на съдбата. Още по-малко са тези, които успяват да съхранят доброто в себе си, живеейки в свят на егоизъм, в свят, в който сме свикнали безучастно да гледаме хора умиращи от глад и да ги подминаваме, замислени за нашите лични несгоди.
И въпреки всичко, през което е преминала държавата и което е изстрадал народът ни, българите намираме сила да продължаваме напред, да се борим по един или друг начин, да оцеляваме. Въпреки умората от разочарованията, въпреки пораженията нанесени върху нашия дух, винаги сме успявали да запазим тази борбеност. Тя ни е съхранила през всички тези векове на изпитания и продължава да ни поддържа до днес. Макар да сме “една печална, от бури разсипана останка от стари времена”, ние все още сме нация – нация преодоляла удари непознати за други държави, нация с вековна култура и история, която не бива да бъде забравяна.